Иза Зайонц и Ярослав Малис ни потопиха ва празничната атмосфера с най-известните песни на английски и полски, а изпълненията бяха буквално разтапящи. Докосването до все още непознатата за мен полска култура и начина, по който интерпретира темата за Рождество, бяха също вълнуващи.
За съжаление се усещаше и ритуалноста и традицията, които все повече вземат превез в този празник. Някак си главното събитие, раждането на Исус Христос, остава в сянка, което не може да не ме натъжи.
Да е жива и здрава д-р Фатер, която ни взе покани за събитието!
Днес пак е Никулден. Но този път не съм в Бургас, не бях на корабите в Созопол, не ядох шаран (дори!).
След събранието имах уговорка да се обадя на Ж и да с разберем да се видим и да отидем на Панаира на книгата в НДК. От три години се каня да посетя това събитие и все се разминаваме. Преди това обаче трябваше да хапна. Първоначално идеята ми беше да отида/-ем някъде, където можех/-ме да си поръчаме шаран. Тази ми идея не пропадна дори и когато стана ясно, че ще прекарам следобеда сам. Това се случи малко по-късно, когато в Неандреталеца* ми казаха, че нямат шаран и дори ме попитаха ухилено „защо точно шаран?“. [това ще го оставя без коментар] Единствената ми друга идея беше да проверя в Хюго , но и там се оказа, че нма нищо такова (и то как ще има като е пицария, хеллооу?!). Тогава реших да хапна нещо по-непретенциозно и да ми останат пари за панаира (нарочно не си бях взел много пари… все пак отивам на панир на книгата :} ). Купих си едно парче пица от тези на патриарха, под градинката на НДК- беше дебела и безвкусна, сега като се замисля, ме хваща яд защо не си купих кестени…
Та, самият панаир ми се стори… голям. Както вече казах, него бях посещавал до сега и се изненадах приятно като видях представителни щандове на издателства като Нов Човек и др. Засякох доста познати, повечето зад щандове, което също ме изненада приятно- някакси създаде у мен чувсто за уют и не-непозната среда. Относно книгите- изкуших се да си купя уводния курс по персийски, както и някои хубави издания от руската класика. Все пак вече знам, че ги и ма преиздадени в приличен вид, което все пак е доста добре. Видях доста добри издания и на Павел Матев и Недялко Йорданов. В последствие излязох жаден и с Нека ти разкажа на Хорхе Букай. Защо точно това е малко трудно да се каже, имайки се в предвид не особено доброто ми отношение към съвременната литература. Но любопитството ми надделя (отново), примесено с някои други мнения, които бях чул, и много се надявам да остана по-доволен от това лято, когато четох Маркес (тази история е друга…). Навръщане реших да мина през Хеликон и от там си взех Зверилник на Антонио Озoрио (Antônio Osório, Bestiário) понеже струваше точно толкова колкото трябваше и е от поредицата португалски поети, издавани билингва (за тези издания и това издателство също имам какво още да кажа…).
Остава ми да си събера багажа, който този път ще по-голям- така де, научих се да пътувам с малко багаж, по мъжкиму, но това, все пак да си призная, не е чак толкова интересно; за това този път ще се поотпусна
Вече знам как да процерима с това място, на което за малко да му дръпна шалтера. Промяната ще се усети.
Днес ми се искаше да се видя с доста хора. В последствие реших, че ще е най-добре да си остана вкъщи и да помързелувам (ако не хвана да уча по нещо, разбира се…). Доволен съм, че успях да напиша есето за конкурса на Полския Институт и още по-доволен, че помнех идеите си от късно снощи, които ме домързя да напиша, когато лягах.
Иска ми се да се развълнувам малко повече за предстоящото пътуване до Ниш, но все още не мога. Може би така е по-добре, понеже по този начин емоцията там ще е по-голяма. Това е второто ми излизане навън за тази година и като цяло. Изпринтирах си Assimil: le serbo-croate sans peine, за да попреговоря малко, че като си чатих с един познат от Белград скоро се измъчих и ме хвана яд. Учебникът се оказа скучен, но за това- друг път.
Надявам се, поне тази година на Фестивала на книгите ще му излезе късмета и ще мога да го посетя
Всъщност, доста ми е трудно да кажа кои са малките неща, които могат да ме зарадват… има ли изобщо такива?
Днес открих, че се ме радват безформените миди, престояли доста време в морето, поседефени и с налепи. Никога не ги бях харесвал преди това…
Радват ме съобщенията или писмата от приятел. За съжаление, първите почти не ги пазя. Оставям ги да се реят като спомени в облачната ми глава, защото понякога носят повече saudadе, от колкото същата радост, която са породили в момента на получаването им.
Радвам се, когато виждам как Бог се движи в най-малките детайли на ежедневните ми дреболии. Това може би ми носи най-голяма радост.
Радвам се книги за езици, разбира се.
Голямо удоволствие ми доставят хубавите срещи, най-вече по кафетата. Може и разходки, особено по малки улички и паркове.
Преди ме радваха първите чатове с хора, с които съм се запознал наскоро. Сега вече не знам…
И така, аз няма да каня никого, понеже до сега почти няма човек, който да е отговорил на конкретна моя покана. За това да се чувства поканен всеки, който усети желание да пише по темата. Нека само ми остави коментра, трак-бак, или пинг…
Нямаше как да не япубликувам и тук- песента, която до голяма част отразява усещането ми за Бургас.
Пред очите ми са мъгливите есенни сутрини на октомври и ноември, когато въздухът навън така мирише на влага, че с години след това в сънищата се появявта същите места и същото море, ту раздирано от вятъра, заливащо града с настроенията си, ту така гладко и тихо, като съботен предиобед.
Винаги са ме привличали. Може би като естествената опозиция на високите планини, равнините и долините, на които съм голям почитател, дюните обземат другата част от мен, която тази година откри, че харесва морето. За съжаление вече и те са цивилизирани. Така моментът на извън-цивилизоваността остава в преминаването през обраслите с тръни, треви и цветя същински дюни, преди плажа. Там има нещо специфично- същото като в Странджанския балкан и необработваемите пустеещи земи по южното крайбрежие. Пропито е с аромата на юга, напомнян от смокините, които може би са единственото място, което, макар и недостъпно за хората, създава плътна сянка. Приказно е, авантюристично в същото време. Не знам дали защото е пълно с туристи, които носят със себе си това усещане и изпълват мястото с него, или просто защото брегът и морето винаги действат така тонизиращо на въображението и любопитството на хората…
Публикацията му ме заведе в онзи момент в края на 11 клас, когато, на кафе, той ми обясняваше за какво става въпрос, след като си беше направли блог към сайта, с който се занимаваше тогава. Успях да усетя обстановката сега, след толкова време, което ми се струва сякаш десетилетия.
Попорасвамеи блоговете натежават, понеже нашето порастване трудно се отразява в тях- сякаш фиксираният им формат задържа непорасналостта ни и така влиза в контра с нас самите. Болговете не са вече отражение или благоприятна среда, в която да се пише.
Какво правим сега?
Цепим блога- оставяме нещо на вседостъпността и си правим лично местенце, където занимаваме мъъъничък кръг от хора с глупостите, които преди леехме на всеослушание? Трием блога- защо да остава монумент от време, което няма (как) да се върне и само ни дърпа и връзва надад към миналото? Правим нов блог- идентичен с новото ни, променено „аз“- ами колко такива ще се съберат, ако някой се реши да пише цял живот?
Въпреки твърде гръмкото заглавие на тази писаница, блогът все още не е мъртъв. Facebook е удобен с това, че можеш да оставяш кратки съобщения, бележки, снимки и музика до познатите си, но в блог писанията се представят по-подредено някак си. С Twitter не съм запознат и не ме влече.
И така… че сме отдавна в нов период е ясно. Интересно ми е какво ще става нататък.
Навън вали, за да направи въздуха, който дишам, влажен. За да е вън така влажно, както вътре в мен. И когато вървя по пътеките между дърветата, да, онези, където няма много хора, особено когато всички са се скрили от ситния дъжд, да чувам глухотата на стъпките си и да знам, че вървя под „дъжда“, дори и в града, извън него. Аз съм толкова зелен, колкото е тази „гора“ след залез. Топъл- като лъчите на слънцето, от което толкова се крия през деня, в подножието на планината. Шумен и тих като морето...
… започваш да говориш Ти вместо мен, дори и в сънищата.
Psa 88:1 (По слав. 87). Песен, псалом за Кореевите потомци. За първия певец, по наскърбително боледуване. Поучение на Емана Езраева. Господи Боже Спасителю мой, И денем и нощем съм викал пред Тебе 2 Нека дойде молитвата ми пред Твоето присъствие; Приклони ухото Си към вика ми. 3 Защото се насити душата ми на бедствия, И животът ми се приближи до преизподнята. 4 Считан съм с ония, които слизат в рова; Станах като човек, който няма помощ, 5 Изхвърлен между мъртвите, Като убитите, които лежат в гроба, За които Ти не се сещаш вече, И които са отсечени от ръката Ти. 6 Положил си ме в най-дълбокия ров, В тъмни места, в бездните. 7 Натегна на мене Твоят гняв, И с всичките Си вълни Ти си ме притиснал. (Села). 8 Отдалечил си от мене познатите ми; Направил си ме гнусен на тях; Затворен съм, и не мога да изляза. 9 Окото ми чезне от скръб; Господи, Тебе съм призовавал всеки ден, Простирал съм към Тебе ръцете си. 10 На мъртвите ли ще покажеш чудеса? Или умрелите ще станат и ще Те хвалят? (Села). 11 В гроба ли ще се прогласява Твоето милосърдие, Или в мястото на погибелта§ верността Ти? 12 Ще се познаят ли в тъмнината чудесните Ти дела, И правдата Ти в земята на забравените? 13 Но аз към Тебе, Господи, извиках; И на ранина молитвата ми ще Те предвари. 14 Господи, защо отхвърли душата ми? Защо криеш лицето Си от мене? 15 От младини съм угнетен и бера душа; Търпя твоите ужаси, и в изумление съм. 16 Гневът Ти мина върху мене; Страхотиите Ти ме отсякоха. 17 Като води ме обикалят цял ден, Купно ме окръжават. 18 Отдалечил си от мене любим и приятел; Познатите ми са мрак.
Навън е вече сумрачно. Слънцето е залязло преди известно вереме и е хладно. Паркът е без осветление и с много черни, неасфалтирани, но доста отъпкани, пътечки. Като минаваш през тях е все едно, че си в гора. Лъха на свежест. Колите се чуват някъде там през дърветата и само те напомнят за града. Е, и някой-друг блок, нахално надничащ през ръба на цивилизацията.
Нарочно избрах това време от деня да бягам- хладно е, но преди всичо е достатъчно не-светло, за да няма хора в не-чак-толкова-светлия парк. Действа успокояващо да виждаш пред себе си единствено бяла пътечка, докато бягаш сред сумрака. А и няма хора. Децата отдавна са прибрани, родителите и близките, които изпълват парка с живот само до преди 2-3 часа, също вече ги няма. Не че като са там има някаква разлика, не, но на някои неща в главата им е нужно време да паднат сами и да разберат, че веригите, с които са се били хванали, са недействителни.
На втората вечер осъзнах, че бягането е като писането на думи- достатъчно циклично и машинално действие, в което мислите ти остават на свобода, докато тялото е приятно заагажирано с това да се умори, за да могат след това същите тези мисли да спят дълбоко. Разликата е, че е по-ефективно.
Вчера наруших правилото и малката традиция, която се беше заформила и излязох рано-рано в 6 и нещо вечерта. Общото съпреживяване на радостта от игрите на децата и на тези, които се грижеха за тях, хем ме натъжи, хем ме зарадва. Видях и други като мен, които потичкваха (доста по-усръдно от мен, де, но…. важно е желанието, нали така се казваше?). Видях и колко малко е всъщност това псевдо-природно пространство.
Та, добре е. Имах нужда толкова много от това. Сам още не мога да си повярвам, понеже винаги съм бил в студени дипломатически отношения с всякакъв вид спортна дейност. Но не… това не е спорт, това е бягане- донякъде от себе си, донякъде от това, което е, към това, което е по- .
Днес ни върнаха малкото контролно, което правихме на 18 май в часа по гръцки, където четем Платон. Замисълът беше да е във формата на държавния изпит- 20 реда за превод от четения текст през годината и коментар. Всъщност, в самия ден, се оказа, че е по-скоро нещо като упражнение, защото можехме да ползваме материали- аз исках речник , ползвах мъничко и тетрадката, която този път си бях взел и в която си бях преписал малките тестове към всяка от речите, част от голямата статия за „Пирът“ в уикипедия. Та днес ни ги върнаха. Разбира се, от всички аз се бях справил най-зле с текста.Това ме наведе на песимистични мисли относно цялото ми следване в тази специалност. Но с тях съм свикнал. По-страшното беше, че за пръв път в главата ми се появи въпросът „Мога ли изобщо да науча тези езици тук ?“. Мога ли да се науча да пиша преводи, при положение че в годината пишем най-много 2? Може ли тази система, до толкова свикнала с добре подготвените кадри, идващи от гимназията- хора с вече изградена техника и умения за работа с антични текстове, да послужи на мен- бившия математик? Къде сбърках миналата година, когато полагах основите? Ще победя ли тези мелници?
Спирам днес да мисля
безкраен поглед в твоя мироглед.
Спирам днес да искам
днес да чувствам
безкраен танц, отключен силует…
Избирам да вървя все напред,
да искам да обърна поглед към теб,
да разпея думите ни в
разтворен кадър, одушевен.
В него скривам себе си
от жаркия пек,
преди да посърна
повече от върбата,
с която снощи шептях
в дълбоката просъница-втори-ден.
Още днес започвам.
Изпявам разгърнатите образи
с очите си, отворени в небето.
Обгръщащи моменти на
разтихващи думи.
След вечер като тази е трудно да се върнеш. Към живота, ежедневието, нещата, с които се определяш; понеже след такова преживяване не можеш да се идентифицираш с нищо по-малко. Нито пък да изразиш това, което е вътре в теб, с нещата, с които обикновено реализираш вътрешните си състояния.
След такава радост е по-лесно да се разплачеш, понеже така поне напрежението, създало се между двете толкова наблизо събрали се крайности, е се успокои.
В един април, април, в който се блъсках в листата на дърветата, спрях да сънувам минали ветрове, за да докосна слънчогледите, които щяха да дойдат през юли- недостигнати пороища дъжд, без които нямаше да се спрем и да поговорим. Аз вече зная да говоря. За това и може би си тръгна, понеже не се бях научил миналия път. Жалко, че забравям да чета- по върховете на пръстите ми буквите се гонят, и пишат приказки, с които не искам да заспивам преди сън. За това говоря шепнейки, и вкарвам между думите въздишки, с които да създам ефир в изреченията си- неразбираеми езици, над които се разхождаме в парка под раззеленилите се дървета рано всяка привечер, за да подишаме въздух, намокрен от дъжда, и да погледаме сградите, които стават така красиви точно в тези моменти от деня, малко преди той да свърши и много преди да започне. Когато вече не птиците пеят, а се дочува мелодията от разхвърляните мисли на хората, уморени след пека на слънцето. Там, където април е уморен.
Просто ми се искаше да си припомним какво е направил Исус Христос за всички нас…
… Ipse apud Patrem praecedit cuncta spatia saeculorum: ipse de matre in hac die cursibus se ingessit annorum. Homo factus, hominis factor: ut sugeret ubera, regens sidera, ut esuriret panis, ut sitiret fons, dormiret lux, ab itinere via fatigaretur, falsis testibus veritas accusaretur, iudex vivorum et mortuorum a iudice mortali iudicaretur, ab iniustis iustitia damnaretur, flagellis disciplina caedaretur, spinis botrus coronaretur, in ligno fudamentum suspenderetur, virtus infirmaretur, salus vulneraretur, vita moreretur.
S. Augustini sermo 191
Той (Исус Христос) самият предшестваше при Отец всички пространства на вековете: Той Същият в този ден* е дал начало на живота Си. Творецът на човеците стана човек, така че (вече като човек)
Владетелят на звездите да суче от майчина гръд, Хлябът да изпитва глад,
Изворът – жажда, Светлината да спи, Пътят да се измаря от пътуването, Истината да бъде обвинявана от фалшиви свидетели, Съдията на живите и мъртвите да бъде съден от смъртен, Праведността да бъде отхвърлена от неправедните, Покорството да страда от бичове, Лозата да бъде коронована с тръни, Канарата да бъде окачена на кръст, Силата да отслабва, Спасението да бъде наранявано, Животът да умре.
Въртим се в тази игра без да знаем абсурдните й правила. Без да можем да искаме да станем повече от участници в гоненката, в к оято се редуваме9 аз, ти, следващият, следващата; после други.
Завиваме се в облаци, изтъкани от песните, което пеем с очи преди да заспим, вдишваме-издишваме мъглите, на които сме обърнали внимание.
Свеж и уникален,
топъл и студен,
непредсказуем,
топящ/сковаващ в снегове,
свързан с другите
и отделен,
слънчев и весел,
ветровит и студен,
дъждовен и мек
като Ирландска песен,
облачно небе и
цвят по клоните на черешата…
като целувка то дъжд…
е Април.
И още един спомен, и после още един, и още един… после вече не-спомени… се изсипаха като порой, насред лятото. Въпреки че небето бързо потъмня заради облаците, които натежаха,земята остана светеща.
Кратък миг в буря. Небето се раздра заедно със сърцето ми. И пороят спря, утихна вятърът, усмириха се облаците. Спрях да вилнея, уравновесен, докато от ръцете ми капеха капките дъжд; от косата също- бършеха ми очите.
В миг до мен достигна ароматът на поле- спомен от житно лято, полски цветя и сено.
(В него можеш да се скриеш, да се сгушиш… не е като одеялото, но е много живо- вплело в себе си песента на лятната нощ и щурците.)
Сетивата ми са завладяни от широтата на аромата, простора на синевата над него и облаците. Те дори и буреносни са красиви. Как идват откъм пранините- издигнати като крепостни стени в края на равнината. Небесни-кораби-дворци, с които стигаш до далечни и непознати светове. Величествени.
В ноздрите ми нахлуха и спомени, които тръгнаха да излизат изпод клепачите, след като бяхо докоснали струните по-надолу.
Намерих в dashboard-a с топ-постове този. Изключително приятен.
Накара ме да се замисля.
Всъщност, жегна едно мое разбиране, което, в съзвучие с блог-дейността ми тия дни, ме накара да пиша.
Как аз започнах вече съм казал. С времето, и витаенето из блог-сферата, понякога намирам постове и блогове за самите блогове и писането в тях, но и за това съм говорил вече.
И така, по същество, какво кара някой да започне да пише блог?
Виртуален дневник. Няма смисъл да се очакват навалици от посещения, освен ако не си свръх искрен, поставяйки на показ почти целия си личен живот. Много хора се стряскат от мисълта никой да не чете блога им и за това сайтовете за блогване масово съветват да не пишеш за себе си, за да привличаш интерес. Аз не съм съвсем съгласен с това. В крайна сметка, писането на/в блог не означава непременно неистово желание за известност и самоизява. Разбира се, в крайния индивидуализъм, в който съществуваме, не е странно такова желание, а и до някъде не е и чак толкова лошо. Но в крайна сметка, виртуализирането на вътрешния свят във формат, който (не) предполага широка достъпност, е отнякъде катарзис, в който преживявайки ситуациите отново донякъде се освобождаваш от тях, споделяш товара с хората, които си допуснал да четат или с всеки читател, зависи от теб.
Моят опит в тази сфера е двояк. Първоначално, когато си знаех, че заключително малко хора четат това място, имах свободата да го пълня със всякакви неща от ежедневието ми. С времето обаче, и особено в края на това лято, започнах да намалям това присъствие. Причините бяха основно две: увеличаващият се поток от читатели и няколко случки, в които писани от мен неща бях изтълкувани по погрешен начин. По късно ще пиша за стъпките, които предприех в тази насока.
Аз харесвам виртуалните дневници. Предпочитам много повече свободния стил, в който авторът изразява себе си и своето виждане отколкото сухото регистриране на факти и пренос на информация. Разбира се такава позиция предполага много повече индивидуализъм от колкото рационализъм, но и в момента ситуацията е така.
Останалите. Другите блогове, които не се центрират върху авторите си и живота им, малко или много напомнят списанията- темите са всичко, което може да ви хрумне и отгоре, или просто всичко. В началото и аз четях едно такова- на екип от Гърция, но с времето престанах.
Напоследък вниманието ме печелят една особена категория места, за които може да се каже, че заемат междинната позиция между двата споменати типа- литературните блогове. Струват ми се доста подходяща форма за развиване на творчески живот в тази съвременност, в която фрагментарността и мобилността сана почит, и в която читателят се стреми да обхване повече гледни точки, за да рефлектира и компилира от тях своята собствена.
И така. Причините си остават строго специфични за всеки, започнал да се вихри из блог-пространството. Но не може да се отрече, че блогването като феномен е една изява на човешката личност като творяща, мислеща и съществуваща. Струва ми се, че именно този стремеж на човека, да имплицира себе си като творец, осъзнаващ и претворяващ реалността, е водещият мотив за създаване на такова място. Друг е въпросът, че то е не-дотам-реално.
А бягството на личността от реалността е нещо, което вече няколко пъти се е случвало в историята, но като специален въпрос си изисква и специалното внимание :}
Сърденето като да си разочарован ли е или включва в себе си и елемент на понесено нараняване? А двете не са ли едно и също? И, очевидно като не са, каква е разликата? За какво се сърдиш?
До преди година-две аз почти не познавах това чувство (всъщност то си е май цяло явление във вътрешния свят). Не познавах и второто. Някак си нормално : като нямаш очаквания към хората, няма как да те разочароват; като прощаваш преди да ти е поискана прошка (ако въобще се усетят, че да си стингне до там) си спестяваш и огорчението и куп други отрицателни емоции. И хората си остават едни и същи, докато ти се обезличаваш все повече и повече. (?) В същото време паралелно в теб протича с все сила кампанията γνῶθι σαυτόν* и в един момент ти имаш очаквания, които все повече се научаваш да прилагаш, и които все повече никой не покрива. Овен това, научил се вече да уважаваш себе си повече, става и по-трудно да прощаваш. И пак стигаме до момента да надскочим себе си, с Божията помощ, отново.
Защото ако вие простите на човеците прегрешенията им, то и небесният ви Отец ще прости на вас. (Матей 6:14)
Но ако вие не прощавате, то и вашият Отец, Който е на небесата, няма да прости вашите прегрешения. (Марко 11:26)
Бъдете внимателни към себе си. Ако прегреши брат ти, смъмри го; и ако се покае, прости му. (Лука 17:3)
Никой не е казал, че ще е лесно =)
____________________________ *gnṓthi sautón- „познай себе си!“- надпис над делфийското светилище в Гърция, най-известно прорицалище в Античността.
Лид ми напомни, че не съм говорил за нещо, което много уважавам и харесвам- христоматиите =) А покрай тях и антологиите.
Вторите ме спечелиха с това, че чрез тях успявам бързо да почуствам някакво течение, а когато са чуждоезични- дори друг свят. Горещо препоръчвам Антология на съвременната португалска хроника. За други в момента не се сещам, но имам смътен спомен, че са ме впечатлявали доста.
А христоматиите, според мен, са си вид антологии, особено ако са по литература или по някакъв език. За такива се сещам повечко- по латински, старогръцки, старобългарски, някакви стари учебници по френски, където предложените текстове превърщат книгата в антология, Le plaisir de lire… сега се сещам, че едни чичко на сергия зад СУ ми говореше за христомтия по стара чешка литература… защо не си я взех?!
Стигнах до стар кладенец, който никога не бех виждал преди. Подминах го. Дори не запомних къде е. През дърветат се виждаше слънчево място насред гората, поляна. Забързах се към нея, препънах се няколко пъти в корени на дървета и бръшляни. На поляната грееше силно слънце. Покоите на лятото бяха там- на това толкова малко място. От там се виждаше върхът на съседната паланина- висок и със сняг. Така ме привличаше. Вятърът, който ме докосна, сякаш ме хващаше през ръцете за да ме повее натам. Затворих очи и свих колене… за да не стъпвам по земята.
Събуди ме сълзата на едно дърво, поникнало до мен. И скочих, вървейки по пътеката, как нищо не се беше променило. Шалът го нямаше, явно от него е поникнало дървото. Продължих през гората беше сутрин, почти обед. Въздухът беше тежък от влага. Слънцето още се мъчеше да пробие през дърветата, а шумата по земята кънтеше от вятъра. Искаше ми се да я пипна, а сякаш беше безкрайно далеч. Така ми липсваха маковете и житните класове…
Вече дори не ми се слизаше в града. Няма какво да правя там. Горещия шоколад или чая с мляко мога да пия и вкъщи. Започнах да се връщам. Пеейки.
И докато вървях сред дърветата чух песен. Кой ли пък пее? Елфите ги няма вече от епохи наред? Спомените пеят в главата ми.
Стигнах до поляната с лилавеещата мъгла. И седнах на мекия мъх. Сякаш съм в стая. Светулки. Все едно съм малко дете, което някой успокоява с приспивна песен. Отворих книгата си и започнах да пиша с молив в полетата. Със символи, които едни ден щях да разбирам.
Тази вечер станах от креслото през камината. Облякох се и изтичах навън. Взех си чадър, който до оставя дa някоя улична лампа, когато стигна в града, книга, с която да взема част от топлината на камината, която оставих да гори, и шал, с който да скрия лицето и очите си. Шалът беше лилав, после стана тъмно зелен. А в джоба на палтото си намерих свещ, която запалих още преди да стигна до огромните и здрави врати и която осветяваше пътя ми през гората, въпреки че в нея имаше фенери, до града. И нищо че градът в подножието ме привличаше с топлината си (не толкова, че беше топло, колкото че имаше хора), аз исках и не исках да се върна до камината, в креслото. И беше нощ, и не беше. И зима, и не.
Il se promène chaque moment de sa vie. Il vois rester dans une même place pour plusieur temps comme une mort de son âme. Il veut vivre chaque petite sécond et n’aime pas dormir… il n’y pas de mémoires quand on dort. Cependent il est souvent ensemble avec les gens, autres chemineaux, il se sen seul.
*
Il aime rester chez sois. Il a peur du monde qui est hors. Sa place, sécrète et sacrée, c’est son fort… avec les livres et la chaleur. Il manque et ne manque pas les gens. Il dors et rêver beaucoup.
Мануел Антониу Áлварис джи Азиведу* (Сао Паоло 12 ІХ 1831- 25 ІV 1852 Рио де Жанейро) е писател от второто поколение романтици, разказвач, драматург, поет и есеист.
Син на Инáсиу Мануел Áлварис джи Азиведу и Мария Луиза Мота Азиведу; прекарва детството си в Рио де Жанейро, където започва обучението си. Заминава за Сао Паоло (1847) за да учи във факултета по общо право при Сан Франсиско, където скоро спечелва репутация сред брилянтни и напреднали творци в литературата. Отпуска се в лекотата на изучаване на езици и във веселия и сантиментален дух.
Докато учи право превежда пето действие на Шекспировия Отело, Паризина на Лорд Байрон, основава издание на Есеистичното Философско Общество на паулистаните** (1849), участва в епикурейското общество, започва епичната поема O Conde Lopo, от която са останали само фрагменти. Не успява да завърши курса, понеже се разболява от (белодрона) туберкулоза. Въпреки това, същинската причина за края на живота му е костен тумор, който се влошава след падане от кон, когато е на 20. Творчеството му включва: различни поеми, писма, разнообразни есета. Основната му творба е Lira dos vinte anos . “He is a patron of the second chair of the Brazilian Academy of Letters.“
If we spoke a different language, we would perceive a somewhat different world.
The limits of my language mean the limits of my world
~Ludwig Wittgenstein
С напредването на курса по френски, започват да избиват много пропасти между стълбовете, които съм изградил сам. Сякаш съм осакатен. Пропълзява несигурност, която парализира процеса на трансфер между езиковите ареали в главата ми; която отваря вратите на забравата и трие с гума мрежите, които съм чертал с молив- от дебелите драсканици до тънките, едва забележими линии. Тук вече не става въпрос *как да усъвършенствам това, което съм натрупал*, не, *как да го запазя* по би вървяло. Все едно като пясък се изплъзва през пръстите.
И ако Витгенщайн е прав, то значи аз губя световете си, в които съм живял, в които се крих. Губя себе си.
Протеста ми изскочи от главата… вихрейки се по снитактични анализи, проекти за курсови работи, пазарене и куп други неща, напълно забравих за него. Срам ме е малко, понеже ми се участваше. От друга страна- по-добре. Работата е избила на меле, а и за съжаление масовите участници тип „ония с кубинките“ силно ме съмняват да са мотивирани да присъстват заради родолюбието, което толкова прокламират. И това е тъжно. Че точно такива изилзат да *протестират*, а не тези, в които е заложена силата и е посята идеята на промяна.
И така.
В Народната библиотека този път системата не заби на личната ми карта Докато чаках 50 минути да ми изровят книгата, която търся, почетох вестинци и попаднах на нещо хубаво, което по някое време щ ецъфне и тук. После разбрах, че книгата е заета от някой от служителите и сега чакам да се върнат от обедна почивка, за да мога еветуално да я взема и да я чета днес. И като, дай Боже, стане това, ще мога да почна да смуча от пръстите си курсовата работа по Старогръцка култура. Юпий.
Всяка вечер сме край морето. То бушува и с огромни вълни изяжда брега… последните тънки ивици плаж изчезват. Ако сме легнали на пясъка с хавлии, морето направо ни залива. Или сме на високи скали, близо до ръба, а нииско долу пак е морето. Бушува. Залива пясъците. Всяка вечер.
Говорейки за пътища , ето една песничка, която едни познат ми прати снощи. Не е зле Хубава е. Хареса ми клипът й, понеже е от онези типове, който веднага ми хващат окото- не претрупани… и с ходещи хора =)
Диалогът Разговорът е като танц. Два свята се докосват и се пускат по музиката, която направлява стъпките. И ако партньорът е добър, дори и с някое-друго настъпване, танцът може да е незабравимо удоволствие, при което и двете страни се обогатяват с част от съкровищата на другия.
- Толкова много ме притесняват нещата, които още не знаем!
- А мен тези, които знаем и се мислим, че разбираме!
За толкова кратко време обръщането от емоционално към съвсем-не-чак-толкова мислене извади наяве много въпроси, които, вместо да затворят мъглата в буркани, които след това да се подредят в таксонометрични чекмеджета, някои от които без дъна или стени, отделящи ги от другите, противно на очакванията, я направиха дори по-гъста и бяла.
Ако емоциите могат да бъдат следствие от волево решение, взето без тяхно участие, то как да се доверим на сърцата си? Ако сърцата, въпреки че са най-лесно мамената част от нас, все пак виждат това, което умът, който управлява в по-голям степен волята, не може да обхване, как да се доверим на разума?
До преди година и половина изобщо не използвах главата си по предназначение, карах на каквото усетя. Докато не станаха някои неща, които да ми покажат, че усещанията понякога са колкото сигурно толкова и абсолютно несигурно нещо. Явно убеждението им дава нужната тежест и връзки, с които те, хвърчащи из облаците, да слязат на земята. А убеждението… още нямам и идея как се поражда то, ние ли избираме в какво да сме убедени или не съвсем… Понеже когато приложиш убеждение към нещо, макар и „невидимо“- се прилага вяра. А тя, като субстанцията, която „о-съществява“ прицелната си точка, както бях писал преди близо две години, облича в реалност фокуса на убеждението си; друг е въпроса вярно ли е това, в което си убеден или си повярвал в лъжа.
С това не искам да кажа човек да се съмнява във всичко. Вярвам, че като християни, и като такава, поне официално, нация, ценностната система трябва да бъде основана на Божието Слово- Библията. Защото при едно безкрайно съмнение не остава нищо, върху което човек да стъпи, и затъва в блатото, което се е получило като резултат. Не вярваш ли? Огледай се наоколо. Тук не говоря за съмнения върху Словото. Говоря за разположението на сърцето, на вътрешния човек и за решенията, които се налага то(й) да взима.
Веднъж на едно младежко събрание едно момче попита „Как да разпозная Божия глас?“, на което друго, по-голямо, отвърна „Брат, това е най-тънката част в християнството!“
//// Съжалявам, за нескопосаното заглавие. Прилича като на роман на Джейн Остин, която в момента чета. Просто не можах да измисля, а и не ми се мислеше още , друго.
Мислех си след събрание да отида до едно… павилионче?… магазинче?… за учебници втора ръка- крайно време е да си купя учебника и учебната тетрадка по френски, все пак. Но като излязох от залата видях, че си продължава да вали здраво. Но хубаво. Без вятър. Без морски влажен вятър. И тооолкова бяло. За миг ми мина през главата налудничавата мисъл наистина да тръгна към това място, което е до НДК (а аз бях до Централна гара). Но не. Все пак, разходих се до спирката на трамвая си- не ми се пътуваше с автобус. Пак щях да си се разкарам, но лангъркайки се. Ужас! Всеки момент ще тръгне! Бегом през снега и кръстовището… първата врата… ето я! И тръгна.
Беше ми твърде хубаво все още и май не го благослових на ум, и като зави, видях, че отдолу ид трамвай, с който тъкмо можех да стигна до местенцето, за което си мислех педи това. Супер! На Патриарха слязох. Ах, толкова бяло (б)е всичко! „Ами… то Хеликон е най-наблизо…“. Нямаше го вътре учебникът ми, но пък Малкия речник на старобългарския език беше там, Masfield Park на Jane Austen- също =) „Айде, честита Нова година, че може и имен ден, скъпи Ванко!“ „Мерсии!“
И то си продължаваше да вали. Осъзнах, че снегът ми харесва. Когато няма студен и влажен вятър, когато не е кишаво, когато не си играя с него, а се разхождам… докато вали… без шапка, защото не е чак толкова студено. Носът ми текна. Разбира се. Зима е =) И е бяло. И няма мнооого хора. Павилиончето, противно на работохоличните ми представи за София, беше затворено с бележка, че ще отвори утре. Еми, утре- утре. Ще употребя 4-часовата си дупка и за това. И дилемата- обратно до метрото или с тролей до МОЛ- и от там с трамвайче, отбивайки с пътьом в Книгомания на последния етаж. „Айде без.“
Ще си залепя тъмно синята мека салфетка, от тези, които купих за новогодишната трапеза, в дневника, който никога не е успявал да съществува, просто за да ми напомня за радиатора, за чешкия, за фадуто, за Вивалди и Жан Мишел Жар, за спринтиращото време, за невъзпитано студения вятър навън, за одеялата, за тихото, когато всички заспят, за въздухът, когато майка си легне рано, за чувството…
Прочетох тук това и сметнах, че е добро начало като тема, с която да започна писането.
Та каква беше годината? Пълна. Толкова много неща станаха, че ми се струва, били са не една, ами две или три. Дали беше тежка или не- не мога да преценя. Може би малко уморителна, може би точно от многото събития, които следваха едно след друга като някакъв танц, като кехлибарена огърлица в ръцете на монах…
В началото й си нямах идея какво да си пожелая… 2007 беше твърде хубава година за мен и изобщо не ми се искаше да я пусна, за това и сигурно така без кой знае какъв ентусиазъм влязох в тази година. Така я и изпращам. Изпращам я с един ужасен месец, донякъде хубав, но в по-голямат си част като че ли не. Изпращам я, въпреки това, с надеждата, че времето е извършило това, което трябва. С надеждата, че щом миналата година започна с смс „Новата година да е още по-хубава от предишната“, тази, която идва, да изпълни отново това пожелание. Трудно ми е да го повярвам, но пък виждам, че дори и една година да не е толкова хубава колкото някоя друга, в никакъв случай не значи, че е по-маловажна; и дори май напротив.
Хубава или лоша, годината се изтъркули. По-добре. (?)
Пожелавам ви весело и здравословно посрещане! За новата година ви пожелавам развитие. Да, това ще да е ключовата дума за настъпващата 2009! Развитие!
Alberto tinha seis anos. Era filho de um jardineiro. Via seu pai e seus irmãos, que eram activos e laboriosos, plantar árvores e fazer sementeiras, que nasciam, cresciam e davam fruto. Tinha visto um único feijão produzir cem feijões e muitas vezes mais, e de uma talhada de batata nascerem quarenta batatas magníficas; sabia que a terra pagava com juros exorbitantes o que lhe emprestavam. Um dia achou uma libra no quarto do pai, e foi enterrá-la imediatamente no seu jardinzinho. «Há-de nascer uma árvore, dizia ele consigo, que dará libras como uma cerejeira dá cerejas, e irei entregá-las ao papá, que ficará muito contente.» Todas as manhãs ia ver se a libra tinha nascido, mas não rebentava nada. Entretanto o pai procurava a libra por toda a parte. Por fim perguntou ao Albertinho se a tinha visto.
«Vi papá; achei-a e fui semeá-la.»
«Como, semeá-la? doido! julgas talvez que vai nascer como uma couve?»
«Mas, papá, ouvi dizer que o oiro se encontrava na terra.»
«É verdade, mas não nasce como uma semente; o oiro não tem vida.»
Desenterrou-se a libra, e Alberto foi castigado por dispor do que lhe não pertencia.
Há contudo, meus filhos, uma maneira de semear o oiro, fazendo-lhe produzir os mais belos frutos que existem no mundo. Quereis saber como é? É dando-o aos pobres. Faz-se no Paraíso a colheita dessa sementeira.
Алберто беше на шест годинки, син на градинар. Той наблюдаваше баща си и братята си, които бяха много активни и трудолюбиви, как засаждат дървета и правят градинки, които покълнваха, израстваха и даваха плод. Беше виждал как едно единствено зрънце беше произвело 100 зрънца и много пъти повече, и как от едно парче картоф се бяха развили 40 прекрасни картофчета; знаеше че земята се отплаща с голяма лихва за това, което е взела на заем. Един ден откри една книга в стаята на баща си и веднага отиде да я зарови в своята градинка.
„Трябва да порасне дърво“, каза си той сам на себе си, „което да дава книги както черешата дава череши, и като ги занеса на татко, той ще бъде много доволен.“
Всяка сутрин отиваше да види дали книгата е покълнала, но нищо не беше пукнало. Междувременно бащата търсил книгата навсякъде. Накрая попитал Алберто дали я е виждал.
- Виждал съм я, татко. Попаднах на нея и я посадих.
- Как така я посади? Глупчо! Може би мислиш, че ще излезе като зелка?
- Но, татко, чух да казват, че златото се намира в земята.
- Вярно е, но не се ражда като зърно. Златото няма живот.
Алберто изрови книгата и беше наказан за това, че спори за неща, които не разбира.
Но все пак, деца мои, има начин да посееш злато, което дава най-прекрасните плодове на света. Искаш ли да знаеш как? Ето как- дай го на бедните. Жътвата от това сеене се прибира на Небето.
Era uma vez uma viúva, que tinha uma filhinha muito linda, a quem adorava sobre todas as coisas. Não se separava dela um só momento; mas um dia a pobre pequerrucha começou a sofrer, adoeceu e morreu. A desditosa mãe, que tinha passado as noites e os dias, sem repousar um momento, à cabeceira da filha, julgou endoidecer de mágoa e de saudades. Não comia, não fazia senão chorar e lamentar-se. Uma noite em que estava acabrunhada, chorando no mesmo sítio em que a filha tinha morrido, abriu-se de repente a porta do quarto e viu-a aparecer a ela, a sua querida filha, sorrindo com uma expressão angélica e trazendo nas mãos uma urna, que vinha cheia até às bordas.
— «Oh! minha querida mãe, disse-lhe ela, não chores mais. Olha, o anjo das lágrimas recolheu as tuas nesta urna. Se chorares mais, transbordará, e as tuas lágrimas correrão sobre mim, inquietando-me no túmulo e perturbando a minha felicidade no paraíso.
A pequenina desapareceu, e a mãe não tornou a chorar para a não afligir.
Имало едно време една вдовица, която имала единствена любима дъщеричка, която обожавала. Не се отделяла от нея дори и за малко; но един ден бедното момиченце се разболяло, легнало на легло и умряло. Нещастната майка, която била прекарала дните и нощите, без даже и миг да с отделя, до главицата на дъщеря си, смятала, че ще се побърка от мъка и тъга. Не ядяла, не правела нищо освен да плаче и да се оплаква. Една нощ, в която тъжала, плачейки на същото място, където била починала дъщеря й, врата на стаята отново се отворила и я видяла, нейната да се приближава към нея, усмихвайки се ангелски и носейки в ръце една пълна почти до горе урна.
- О, скъпа мамо,- казала й тя- недей да плачеш повече. Слушай, ангелът на сълзите събра твоите в тази урна. Ако плачеш още, ще прелее, и сълзите ти ще се втурнат към мен; така ще ме смутят в гроба и ще разстроят радостта ми в Рая.
Момичето изчезнало,а майката не продължила да плаче, за да не я притеснява.
Um dia, passando na estrada, ouvi dois rapazitos que falavam muito alto: «Não, dizia um com voz enérgica, não quero.» Parei e perguntei-lhe:—O que é que tu não queres, meu rapaz?—«Não quero dizer à mamã que venho da escola, porque é mentira. Sei que me há-de ralhar, mas antes quero que me ralhe do que mentir.»—E tens razão, disse-lhe eu. És um rapaz como se quer.» Apertei-lhe a mão, enquanto que o outro pequeno, que lhe aconselhava que se desculpasse mentindo, ia-se embora todo envergonhado.
Daí a alguns meses, passando pela mesma aldeia e tendo de falar com o professor, entrei na escola, onde reconheci imediatamente os meus dois pequenos; o que não quis mentir, sorria-me, enquanto que o outro, vendo-me, baixou os olhos. Ao despedir-me interroguei o mestre sobre os dois alunos: Oh! disse-me ele, falando do primeiro, é um magnífico estudante, um pouco teimoso, mas honrado, sincero, sempre pronto a confessar as suas faltas e o que é ainda melhor, a repará-las. O outro pelo contrário, é mentiroso, covarde e incorrigível.»—Não me espanto, disse eu, já tinha tirado o horóscopo destas duas crianças; e contei-lhe o que tinha ouvido.
Един ден като си вървях по улицата, чух две момченца да говорят много високо:
- Не,- каза едното енергично- не искам!
Спрях и го попитах:
- Какво не искаш, моето момче?
- Не искам да кажа на мама, че идвам от училище, защото е лъжа. Знам, че ще ми се кара, но предпочитам по-скоро да ми се скара, отколкото да лъжа.
- Прав си,- казах му аз.- Ти си добро момче.
Стиснах му ръката, докато другото дете, което го убеждаваше да се извини я с лъжа, се обръщаше напълно засрамено.
След няколко месеца, като минавах през същото селище и трябваше да говоря с учителя, влязох в училището, където веднага срещнах моите две хлапета; това, което не искаше да лъже, ми се усмихна, докато другото, като ме видя, наведе очи. Преди да си тръгна попитах учителя за двамата ученици.
- О- каза той като говореше за първия- той е прекрасен ученик, малко вироглав, но такъв, който уважава, честен, винаги готов да признае грешките си и, което е най-важно, да ги поправя. Другият е точно обратното- лъжлив, страхлив и непоправим.
- Не се учудвам,- казах аз- вече бях извадил хороскопа на тези две деца.
И му разказах какво бях чул.
Era uma vez um pobre mendigo, que bateu à porta duma humilde cabana a pedir esmola, para poder continuar a sua viagem. Mas não vendo, nem ouvindo ninguém, abriu a porta de mansinho e entrou no casebre; viu então uma pobre velhinha muito doente, que lhe disse:
— «Ai! não te posso dar nada, porque nada tenho.»
E foi-se embora o mendigo, voltando dali a instantes, a bater à mesma porta.
— Pelo amor de Deus! gritou a velhinha, já te disse que não tenho nada que te dar.»
— Foi por isso que eu voltei—disse em voz baixa o mendigo.
E, aproximando-se da velha carinhosamente, tirou do bolso, pondo-os em cima da mesa, muitos bocados de pão e algumas moedas de dez réis, que lhe tinham dado depois de ter estado com a velha a primeira vez.
— Aqui te fica isto, santinha—disse-lhe ele afectuosamente, indo-se embora sem que a pobre mulher tivesse tempo de lhe agradecer.»
Não sabemos qual era o nome do mendigo; mas os anjos escrevê-lo-ão no Paraíso, e mais tarde nós o viremos a saber.
Веднъж един беден просяк почукал на вратата на една невзрачна барака да моли за милостиня, за да може за продължи пътуването си. Но без нито да вижда нито да чува никой, отворил вратата{ на именийцето} и влязъл в бараката. Там видял една бедна и измъчена старица, която му казала:
- Ах! Нищо не мога да ти дам, понеже нямам нищо.
И просякът се тръгнал , връщайки се от време на време, да хлопа на същата врата.
- За Бога!- извикала старицата.- Вече ти казах, че нямам какво да ти дам!
- Аз заради това се върнах- казал тихо просякът.
И като се приближил внимателно към нея, смъкнал от джоба си, изваждайки го на масата, много трохи хляб и няколко монети от 10 реис, които му дали преди да срещне старицата първия път.
- Ето, светице- казал й той развълнуван и излязъл без старата жена да има време да му благодари.
Не знаем какво е било името на просяка; но ангелите ще го напишат в Рая и по-късно ще го научим.
Когато почине дете, от небето слиза ангел, взима го в прегръдките си, и като разтваря чистите си крила, прелита над всички места, които детето е обичало през кратичкото си съществуване; от време на време ангелът се снижава за да събере цветя, които да занесе на Бог, понеже те разцъфват на Небето още по-красиви, отколкото са били на земята. Бог приема всички цветя, избира едно от тях, докосва го с устни и избраното цвете веднага придобива глас и започва да пее с хоровете на блажените. Сега чуй какво е казал ангелът на едно починало дете, което го чувало като на сън. Отначало се носеха над къщата, в която детето беше отраснало, а после над прекрасни градини, покрити с цветя.
- Кое цвете искаш да посадиш в Рая?-попитал ангелът.
В тази градина имаше една роза, която беше изчистена, пълна с живот, превъзходна; но я бяха потъпкали, и всичките й пълни клонки с прекрасни пъпки висяха клюмнали към пръстта.
- Горката роза,- каза детето на ангела,- ще я вземем, за да може да разцъфти отново в Небето.
Ангелът я изрови, и прегърна детето. Бяха събрали много красива цветя, скромни маргаритки и буйни виолетки.
Събирането беше приключило, но не отлетяха направо при Бог. Слезе тиха нощ и детето и неговият Божествен водач отидоха отново над един голям град. Преминаха една от най-тесните улици, пълна с купчини посуда, счупени чаши, парцали и всякакъв вид мръсотия. Между тези боклуци ангелът различи една саксия с цветя {пълна с пръст?}, от където се спускаха дългите корени на едно полско цвете, вече увехнало, и което изглеждаше, че вече няма да може да се раззелени отново: бяха го изхвърлили на улицата като ненужно и мъртво.
- Струва си да го повдигнем,- каза ангелът,- ще жо вземем и по пътя докато летим ще ти разкажа историята му. Ей там долу, еей там, в онази тясна и крива уличка, почина едно момченце- бедно и страдащо дете. Когато се чувстваше добре, едвам-едвам успяваше да се разходи, и пак с помощта на патерици, из мъничката си стая. В хубавите летни дни на обед слънчевите лъчи го посещаваха в нишата. Така детето, седнало на прозореца, топлейки се на слънцето, без умора да тръгне, си представяше как се разхожда; не познаваше гората, свежата зеленина на пролетта, освен клоните на бука, които веднъж синът на съседа му беше събрал. Зеленият клон на дървото се провесваше над главата му и като си мислеше под дърветата, които го пазеха от слънцето, мечтаеше със сладката песен на птичките. Един ден синът на съседите му занесе полски цветя и случайно сред тях имаше едно, което все още имаше корени; момчето го засади в една саксия и я постави до прозореца, близо до леглото. Цветето, засадено от благословени ръце, започна да расте, стана голямо и всяка година даваше нови цветове. То беше неговата малка градинка, единственото му съкровище в този свят; поливаше го, грижеше се за него, обожаваше го; поставяше го да събира слънчеви лъчи колкото се можеше повече. Цветето се появяваше в сънищата му, защото цъфтеше, разпръскваше аромата си и се перчеше с цветовете си заради него. Когато почуства, че умира, се върна заради него.
- Днес става една година от както това дете живее в Рая; скъпото му цвете, забравено на този прозорец, посърна, увехна, накрая го изхвърлиха на улицата. Но въпреки това, това почти изсъхнало цвете е съкровището на нашия букет. Донесе повече радост и удоволствие отколкото всички лехи на кралската градина.
- От къде знаеш това?- попита детето, което ангелът носеше към небето.
- Знам го,- отговори ангелът- понеже аз бях страдащият мъник, който ходеше с патерици; как нямаше да разпозная моето толкова обичано цвете!
Детето отвори очи и видя сияещата фигура на ангела, когато влизаха в Небето, всичко беше радостно и щастливо. Бог прегърна цветята, постави ги на сърцето, но това, което целуна, беше дивото цветенце, презряно и увехнало: цветето тутакси придоби глас, присъедини се към душите, които обкръжаваха Създателя, едни много близо до Него, други по-далеч, образуваше кръгове, които се разширяваха един след друг като се умножаваха до безкрай, населени с безмерно щастливи същества, всички пеещи в хармония- от благословеното дете до скромното цвете от полето, взето от мочурището, между жалките изхвърлени неща в тъмната и тясна уличка.
As coisas vulgares que há na vida
Não deixam saudades
Só as lembranças que doem
Ou fazem sorrir
Há gente que fica na história
da história da gente
e outras de quem nem o nome
lembramos ouvir
São emoções que dão vida
à saudade que trago
Aquelas que tive contigo
e acabei por perder
Há dias que marcam a alma
e a vida da gente
e aquele em que tu me deixaste
não posso esquecer
A chuva molhava-me o rosto
Gelado e cansado
As ruas que a cidade tinha
Já eu percorrera
Ai... meu choro de moça perdida
gritava à cidade
que o fogo do amor sob chuva
há instantes morrera
A chuva ouviu e calou
meu segredo à cidade
E eis que ela bate no vidro
Trazendo a saudade
*Питайте ме за текста =}
Аз поглеждам, нощ, през облаците на луната,
аз скривам песента си- вън щурците спят.
Зората щом пристигне нежна
проговарям, за да кажа
сбогом на морето и мъглите в моя път.
Тук сънят приключва
всяка нощ.
Там започва нова песен-
със отворени очи.
Тук-там отварям чекмеджета,
вадя списъци,
чета на глас.
Там-тук затварям и заключвам,
ако можех- с огън даже щях
да залича…
This is a sound change related to a vowel which has existed in the old language, but has not remained in the modern one- ѣ.
In the modern literary language it is replaced either with я or е. This occurs in the northern east speeches, while in the western dialects appears only e and in some south-east speeches- only я.
Therule in the modern literary language is: to appear я in the place of the old vowel ѣ there must be two conditions (at the same time:)
The old vowel must be stressed
The old vowel must be in front of hard syllable or in an ultimate one.- Syllable is hard when there is a back or mid vowel- а, ъ, о, у. It is soft when the vowel is front- е, и.
Examples: л ‘ято-л’етни зв‘яр-зверов‘е
Exceptions:
One pronounce and writeeinstead of я in words which have come from the western speeches or from Russian: човек, век, съсед, дело, употреба и др.
One pronounce and write einstead of я when after the old vowel occurred sound ж, ч, ш : снежна, пречка, грешка.
One pronounce and write я instead ofe in the verb forms of Aorist and Imperfect in 1st ans 2nd p. plural: търпяхме, търпяхте.
Yesterday was the day of St. Nikola. It is a traditional holiday in Bulgaria when not only people with names like Nikolay and Nikola celebrate but also all fishermen- professional and amateurs. Others like my father celebrate both as professionals, working in companies dealing with fish products, and as fans to the hobby of fishing.
The company he works in each year celebrates this holiday with gathering all its ships in Sozopol. Each year gypsies come in several cars from Kotel and situate in each ship.
And today we went for a walk in the Sea Garden with mum and dad before noon. It was salightly rainy, but very pleasant, warm, with few people. Here is the album in Picasa.
«Mamã, nem todas as creanças que morrem vão para o Paraizo. O outro dia vi levar para o cemiterio um menino que tinha morrido; o seu papá e as suas duas irmãsinhas acompanhavam o caixão, e choravam tanto que me fazia pena. Iam a chorar porque aquelle menino tinha sido mau, não é verdade?»
«Não; naturalmente foi sempre bom, e a sua alma, emquanto choravam seus paes e suas irmãs, já estava vivendo feliz no Paraizo.»
«A alma? mamã; não sei o que é; não comprehendo bem.»
«Maria, acabas de me dizer que tiveste pena de ver chorar as duas pequerruchas.»
«Tive sim, mamã, tive muita pena.»
«Ora bem, o que é que no teu corpo estava desconsolado e triste? eram os braços?»
«Não, mamã.»
«Eram as orelhas?»
«Oh! não mamã, era cá dentro.»
«Esse lá dentro, Maria, é a tua alma que se alegra ou se entristece, que te reprehende quando fazes o mal, e que está satisfeita quando praticas o bem.
- Мамо, не всички деца, които са починали, отиват на Небето. Вчера видях да погребват едно дете, което беше починало; баща му и двете му сестрички придружаваха мъничето и плакаха толкова много, че ме заболя. Нали плачеха понеже това дете е било лошо?
- Не. Разбира се, то винаги е било добро и душата му, докато са плачели родителите и сестрите му, вече е живеела щастливо в Рая.
- Душата, мамо? Не зная какво е това. Не разбирам добре.
- Мария, току-що ми каза, че те е заболяло, когато си видяла да плачат двете момиченца.
- Да, мамо, много ме заболя.
- Добре тогава, тялото ти ли беше докоснато или натъжено? Ръцете ли?
- Не, мамо.
- Ушите ли бяха?
- Ох! Не, мамо, беше тук, вътре.
- Това там вътре, Мария, е душата ти, която се радва или натъжава, която се разкайва, когато вършиш зло, и която е доволна, когато вършиш добро.
Adiantaste-te quando devia eu dum salvador
Alguém que me sobreviva de qualquer modo.
Tenho sido desfeito tão muitas vezes
Tenho sido ferido tão muitas vezes
Então agora estou me considerando em te.
Alguém jà tem arruinado o meu coração.
Estou aqui.
Não me deixa abandonado
No fim da linha
Esperando na beirada da mentira.
Tenho sido desfeito tão muitas vezes,
Tenho sido ferido tão muitas vezes.
Então tenha cuidado e seja gentil.
Alguém jà tem arruinado o meu coração.
Se alguém deve perder, não quero jogar.
Alguém jà tem arruinado o meu coração.
Não, não posso andar lá uma vez mais.
Os artistas que cantam o fado trajavam de negro. É no silêncio da noite, com o mistério que a envolve, que se deve ouvir, com uma „alma que sabe escutar“, esta canção, que nos fala de sentimentos profundos da alma portuguesa. É este o fado que faz chorar as guitarras…
O fadista canta o sofrimento, a saudade de tempos passados, a saudade de um amor perdido, a tragédia, a desgraça, a sina e o destino, a dor, amor e ciúme, a noite, as sombras, os amores, a cidade, as misérias da vida, critica a sociedade…
Изпълнителите на фадо* се обличат в черно. В тишината на нощта, с мистериозността, която я обгръща, с една „душа, която знае да слуша“, трябва да се слуша тази песен, която ни говори за изконните чувства на португалската душа. Фадото е това, което прави китарите да плачат…
Певецът (фадистът) пее за страданието, носталгията** по миналите времена, терзанията** по загубена любов, трагедията, позора, съдбата, болката, любовта и завистта, нощта, сенките, любовниците, града, потайностите на живота, критикува обществото…
*Пт. fado(<лат. fatum съдба) по-скоро се произнася фàду.
**В португалския текст е употребена почти непреводимата дума saudade.
Точно се чудех как да мълча пишейки и хоп! Изненадка =) Блог игра… Колко ги обичам тея!!
Vilford ме включи в нея като е споменала блога ми в списък на шестте, които обича да чете (хау найс енд свиит).
Ето шестте неща, които ме правят щастлив:
Когато се покланям на Бог от сърце.
Когато прекарам, примерно, един хубав следобед с близък човек.
Когато навън е моето време. (то дали е само едно…?)
Когато пея.
Едни такива специални моменти при усвояването на език… трябва някой път да попиша за тях.
Когато послужа на някого.
Ето и блоговете, които най-много ми харесва да следя било поради уюта, който чувствам в тях, било поради интересните неща, които се пишат вътре, било и поради двете заедно:
Като цяло, за мен от изключително значение как е представен текста, а не само какво има в него. За мен калиграфията е свързана с отношението към написаното/писането. От тук искам да издърпам темата в друга посока и до поговорим за шрифтовете, или типографията. Разбира се, нямо спор, че писането на ръка надминава по всички параграфи (може би) машинното си изражение. Може би защото е по-характерно и присъщо за времената преди сегашното (както скоро видях една печатна машина и ми стана тъжно…). А най-вероятно, нивото, на което се цени едно такова произведение, се покачва колкото повече се стеснява кръгът от хора, които могат да го оценят.
Както и да е. Говорехме за представянето на текста. Или по-скоро за това как той изглежда върху хартията. Мен лично изключително ме дразнят разпокъсаните текстове с по едно-две изречения на ред. Просто като изглед сами неприятни. Може би за това не чета пиеси… Освен това, самите буквени знаци, извивките им и разстоянието между тях до голяма степен влияят на интереса ми… Виж това, примерно.
В днешни дни, струва ми се, писмената реч може да бъде доближена в изключителна степен до устния поток. С употребата на емотиконите, звездичките, удебеляването, наклона, подчертаването, цвета, шрифта може да се наблегне върху определени места от текста като по този начин дори да се имитират паузите, забързванията и интонираните моменти на живия език. За съжаление, както и при всяко нещо, създадено през медиаторния пункт на машината, личността може да бъде почувствана доста по-трудно. Не е невъзможно, но, струва ми се, това или изисква повече време, или си проявява в моменти, с концентриран емоционален заряд…
Изтласкването на часовете по краснопис от училище за мен е обяснимо, и колкото и да е грозно, нормално като резултата от средата, в която живеем. Някак си е логично да е безсмислено да се полагат усилия да овладееш ръцете си, когато, така или иначе, с времето, клавиатурата щ есе превърне в техен прирастък. И ( да още по-грозно е но…) въпреки, че почеркът говори за човека, на кой му пука щом културата възпитава да се отделя внимание на външността преди всичко. “ Здрав ум, в здраво тяло„, „По дрехите посрещат, по ума изпращат „. Харесва ни или не, прагматичното уби с камъни и стъпа върху гроба на „идеалистичните“ неща като краснописа и четенето на качествени неща.
[А новото лице на калиграфията в машинната виртуалност, осъзна влиянието, което има върху човешкото възприятие, се превръща в поредното оръдие за манипулиране влияние в масовата сфера.]
Направих една картинка с цитата от Йоан Екзарх, за да може всеки да види каква реакция предизвикват у него различните шрифтове.
*
Относно калиграфията и ръкописа може също да погледнете тук
*
Голям фен съм на писането с писалка… преди да ми се развалят и двете де ^^ а преди да ми подарят писалките, писах с перо и туш… вманиачаващо е =Р
Когато баща ми ми измисли прякора „Ванко Хоцльото“ (Johnnie Walker) беше съвършено прав. Ходя много. И много бързо. И много. И с не много свестни обувки. А след като дясното стъпало ме боля една седмица, майка ми ми припомни, че сводът на стъпалата ни е нисък- тоест, бързо се умаряме (ето защо съм мразел да бягаааам!) и имам понякога проблеми в тази област; а освен това, десният ми крак е малко не-прав: по-лесно ми е да стъпвам (и така и си ходя и стоя) като леко го извъртам навън. Още от малък било така… За това съм бил обувкомелачка…
Та след като още една седмица ме боля, реших да си остана вкъщи, за да не се натоварвам. Същевременно, баща ми усети, че може да е ставно възпаление и започнах да пия Кокстрал, който е общ медикамент срещу всякакви възпалителни процеси. Болката изведнъж спадна.
Обаче в края на тази седмица, слез мощно лежане, пак започна да ме наболява, вече нямаше отток, и усещах нещо твърдо на мястото на болката и лекото подуване над 2-3 пръст на ходилото. Майка ми се беше обадила на едната приятелка, с която живеем, и тя й обещала да отидем заедно на лекар днес. Аз се съгласих; след това се чух и с баща ми, който каза на всяка цена да отидем, понеже се съмнява дали това твърдо тяло не говори за счупване ил пукване, около което да се втвърдява костно вещество.
След като си направих снимката се обадих пак на татко, който ми беше звъннал точно като отивахме към рентгена, пак се върнахме при чичко ортопед. Питаха ме чупил ли съм си крака, за трети път. „Никога, слава Богу!“, „А! Да си го счупил без да разлереш… ?!“ „о.О“ „Ами, това го наричаме фрактура от умора, получава се при много ходене,,, също и при танци…“
И така. Изписа ми обезболяващи и едни немски гел, с който да се мажа. Не се знае колко време ще отнеме да се наслегне образувалото се костно вещество с останалите джунджурии вътре. Но аз от утре си тръгвам на лекции =Р
Е, колегите сега няма да се наложи да ми чупят крака, за да отида на лекар… =Р
Last night there was an earthquake, I just read that it was registered in 22:08 and had lasted for 2.5 seconds. We were in the living room, on the beds, with the blankets, chatting, when we all felt that the beds started moving as if some of use were hitting them with legs. Rumi immediately understood that was an earthquake, she had experienced one very serious already in her life. She jumped from the bed, because she’d got a bit frightened. I had never experienced such thing before and firstly got excited. It was only after it passed when I got confused. Media report that there were people who have gone out on the streets after the shake.
She told me there had been another shake in 7 am this morning. I had slept it over.
Then I met Samuel in the church building. I hadn’t seen him for quite a lot of time and couldn’t merely recognise him. He’s only a year younger than me and definitely has changed a lot. He sat next to me and we (and my friends with which I had come, some of them knowing him as well) talked after the meeting. I felt so nice to meet again someone, can be said, from the past, and the good feelings and respect this meeting has pull out. I must admit that some fortresses in my mind are having been torn down for some time around.
I thought it was quite time to do it, since I no longer reveal what’s in my deepests. After all, it is not so necessary, moreover, when already more people pass by here. I chose ‘night-dreams’ because sleeping and having/seeing dreams is essential part of my life which can speak a lot, with its strange language.
So, welcome in my dream-land. And get a dictionary with you =P
Ὑπὸ τῶν σοφῶν ὁ μὲν λόγος ὁμοιοῦται τῷ ἀργύρῳ, ἡ δὲ σιγὴ τῷ χρυσῷ.
Говоренето се оприличава от мъдрите на сребро, а мълчанието на злато.
Ἡ γλῶττα πολλοὺς εἰς ὄλεθρον ἤγαγεν.
Езикът е завел мнозина в опасност.
Παρόντας μὲν φίλους δεῖ εὖ ποιεῖν, ἀπόντας δὲ εὖ λέγειν.
На приятелите, когато присъстват, трябва да се прави добро, а когато ги няма- да се говори добре (за тях).
Ἰδίας νόμιζε τῶν φιλῶν τὰς συμφοράς.
Между приятелите бедите де считат за общи.
Πενίαν φέρειν οὐ παντός, ἀλλ’ἀνδρὸς σοφοῦ. (Men)
Не всекиму е присъщо да понася бедността, това е присъщо на мъдрия човек.
Нарът беше толкова рубинен.
Откакто есента дойде както трябва ми е студено. Докато чоплех и поглъщах зрънцата ми беше повече кисело. Но след това, като се увих в одеялото, уважавайки времето след-обед, усетих сладостта. Толкова вътре в мен и толкова топла. Почти като онова вино със силен дъх на билки, което майката на Мирослав ни даваше преди няколко години. Само че много по-нежно и топло.
Нарът е символът на есента. Топло-червен, кисело-сладък, с хрупкащи семки.
Музиката минава през разбуялата се след баня коса и се гмурка в чашата с чайче от мента. Бях скъсал пакетчето не както трябва и чашата беше пълна с мънички листенца, което танцуваха и рисуваха. She promised all the sweetest gifts…
А душата ми се е загърнала в одеяло. От онези пухкавите- които са леко тежки, за да те можеш да шаваш много през зимните нощи, и които все пак те топлят и галят едновременно.
Душевното обвързване или душевните връзки се прилепват във връзка, където двете души са свързани или сплотени заедно и в този смисъл стават едно. Това може да е духовно, емоционално или физически. Има добри/здравословни/святи душевни връзки и лоши/нездравословни/несвяти душевни връзки.
Бог е дал право на обвързване-връзки. – Съпруг/съпруга в брака, родител/дете, братя-сестри, роднини (Битие 2:24, Матей 19:4+). Когато се разрушат чрез смърт, развод или изневяра, нараняването може да бъде сурово.
Нездравословни – сатана е дал право на обвързване-връзки – създадени чрез неморални сексуални действия, клетви(обети)/спогодби/проклятия/заричания и организирани тайни клетви. Сексуалните грехове произвеждат нездравословни духовни и физически душевни връзки, които трябва да бъдат разчупени.
Несексуално обвързване/връзки – Когато един човек доминира над друг по начин, който не е предназначен от Бог. Понякога душевните връзки се развиват с родители, възпитатели, ментори или приятели, от които много се възхищаваме или имаме близки взаимоотношения. Много пъти става въпрос и за взимнозависими взаимоотношения.
Духовно прелюбодейство – Даване на някой друг това, което принадлежи на партньора ни. Даване на съобщения от нашето сърце, дълбоко другарство на някой друг. Когато твоето сърце все още не се е научило да намира своя единствен източник на мъжественост/женственост у твоя съпруг/съпруга. Страстно целуване на някой, който не е твоят партньор. Споделяне на вътрешни съкровени чувства с неподходящ за целта човек.
Последствия от сексуалния грях
1. Блокира Божията любов, която тече между съпруг и съпруга във вярното и свято изразяване на нашата сексуална природа.
2. Неморалността е деструктивна и рано или късно ще извлече цената си. Важи законът за сеене и жънене.
3. Причинява сексуална пристрастеност, проституция, изневери, сексуална злоупотреба, кръвосмешение, хомосексуализъм, S& M, срам, вина и липса на лично достойнство.
4. Неморалността и Святият Дух не могат да стоят заедно. Ако неморалността продължи, Святият Дух ще напусне.
5. В безбожния секс, част от всеки партньор се предава на другия и става част от него. (Вижте пример от 1 Коринтяни 6:16, където Павел говори за тези, които „се свързват” заедно с блудница и стават „една плът” с нея).
6. Получава се верига от обвързване, чрез което хората си влияят, без да знаят чрез живота и личността на тези, с които са правили секс.
7. Безбожните душевни връзки осигуряват възможности всичко от малко по-долу изброеното да се трансформира в демоничност, която да се предава от човек на друг, и двете по време на секс, а също и в последващ момент: духове на тъмнината, склонности към пристрастености (алкохол, дрога, порно и т.н.), всички беззакония, за които той/тя може да е приемник поради грехове на предците си, които са достигнали до него/нея чрез наследствени проклятия (Изход 20:5), както и резултати или следствия от грехове, които самият партньор е извършил като например любителство към окултизъм.
8. Тези, които са правили секс с много различни хора, започват да губят собствената си идентичност. Започват да не знаят кой всъщност са.
Изцеляващата благодат
Добрата новина е, че Бог изпрати Своя Син Исус Христос да умре за нас на кръста, така че да можем да бъдем простени от всеки грях, бил той сексуален или друг, да бъдем измити чрез кръвта на Исус и обновени във взаимоотношенията си с Него чрез силата на Святия Дух. Господ прости на цар Давид и на жената – Витсавее, също. Той ще ти прости (ако искаш) и ще освободи и теб.
O.E. læfan „to let remain, remain, bequeath,“ from P.Gmc. *laibijan (cf. O.Fris. leva „to leave,“ O.S. farlebid „left over“), causative of *liban „remain,“ (cf. O.E. belifan, Ger. bleiben, Goth. bileiban „to remain“), from root *laf- „remnant, what remains“ (see life, live), from PIE *lip-/*leip-. The Gmc. root has only the sense „remain, continue,“ which also is in Gk. lipares „persevering, importunate.“ But this usually is regarded as a development from the primary PIE sense of „adhere, be sticky“ (cf. Lith. lipti, O.C.S. lipet „to adhere,“ Gk. lipos „grease,“ Skt. rip-/lip- „to smear, adhere to.“ Seemingly contradictory meaning of „depart“ (1225) comes from notion of „to leave behind“ (as in to leave the earth „to die;“ to leave the field „retreat“).
Кой е Бог като Тебе, Който прощава беззаконие, И не се взира в престъплението Но останалите от наследството Си? Не държи гнева Си винаги, Защото Му е угодно да показва милост.
Who is a God like unto thee, that pardoneth iniquity, and passeth by the transgression of the remnant of his heritage? he retaineth not his anger for ever, because he delighteth in mercy.
Hōc unō praestamus vel maxime feris, quod colloquimur inter nos et quod exprimĕre dicendo sensa possumus.Cic.de or.1.32.
По това единствено най-вече се различаваме от животните, че разговаряме помежду си и можем с говорене да изразяваме чувствата
Plerisque accidit, ut praesidio litterarum diligentium in perdiscendo ac memoriam remittant. Caes. B.G.6.14.
На повечето хора се случва, като се уповават на буквите, да намаляват прилежанието и паметта си.
Est miserorum ut invideant bonis.Plaut.Capt.583
Присъщо на нещастните е да завиждат на щастливите.
Nil tam difficile est, quin (qui non) quaerendo investigari possit.Ter.Heaut. 675.
Нищо не е толкова мъчно, че да не може да се издири с търсене.
Est ea iucundissima amicitia quam similitudo morum coniugavit.Cic.Off.1.58.
Най-приятна е тази дружба, която скрепва сходството на нравите.
Nihil bonum putare quod eripi posset.Sen.Lucil.1.9.
Не смятай за благо това, което би могло да ти бъде изтръгнато.
Quaeritur, sitne in humano genere sapientia. Cic. De orat.3.29.
Пита се има ли мъдрост в човешкия род.
Bon soir, jour! Добър вечер, ден!
Quand j t’ai appelé Когато те повиках
tu m’as dis que le temps ти ми каза, че времето
n’est déjà arrivé. още не е дошло.
Quand je t’ai vu Когато те видях
dans mes rêves в сънищата си,
ta voix était comme un твоят глас беше
voile sur les nouages. като воал над облаците.
Quand je m’ai couché Когато си легнах
mes yeux commençaient очите ми започнаха
à chanter. да пеят.
Bon soir, jour! Добър вечер, ден!
Je t’ai espéré Чакам те
d’assez beaucoup de temps. от доста дълго време.
* What kind of things pass through one’s head while stay with his grandparents…
И е толкова светло, когато сънувам
в завивки се къпя аз-тук;
там- толкова тихо тъгувам
даже дъждът да докосва
дори да дошепва
думите дъхат по детски; и аз
се обръщам със гръб, за да бягам окрùлен,
за да затягам със шепот крилете.
*
Мъдрост, понеже пристигаш със тихи си стъпки,
стопява се ужасът в твойто лице.
Тогава, завърташ живота във твойте прегръдки
и скриваш нозете навехнати в теб.
Ти не убиваш, ти нежно топиш,
ти с пръсти затваряш врати в коридори
със думи
Изпращам ти писмо по пощата… с есенно листо вътре- от тези, хубавите, червеникавите. Можеш да го сложиш върху дървения си скрин в спалнята, до хубавия буркан- онзи, дето уж в тях на запад слагали сладка, много един такъв не-обикновен, със стъклени топчета от страни; може и да е хубава гледка да е пълен съъъъс… сладко от малини, примерно, но и двамата знаем, че е идеален в него човек да събира кестени и жълъди, може и орехчета, а жълъдите задължително да са с шапчици, рошавички едни такива. И като ги гледаш да си спомняш за прекрасната есен… за слънчевия октомври и не-чак-толкова септември (или обратно?).
И да се прегърнеш. Как така не знаеш как? Добре, добре, ще ти обясня: вземаш голямата пухена възглавница, да, да, онази с калъфката на слънчогледи, взе ли я? така! сега е прегръщаш… сега я сложи настрана и повтори движението с ръцете, ама без възглавницата…
nam vitiis nemo sine nascitur; optimus ille est,
qui minimis urgetur. amicus dulcis, ut aequum est,
cum mea conpenset vitiis bona, pluribus hisce, 70
si modo plura mihi bona sunt, inclinet, amari
si volet: hac lege in trutina ponetur eadem.
qui, ne tuberibus propriis offendat amicum,
postulat, ignoscet verrucis illius: aequum est
peccatis veniam poscentem reddere rursus.
{Преразказвам в проза, че нямам българският превод в стъпка.}
И тъй, никой не се ражда без пороци; най-добър е онзи,
който се тревожи и за най-малките неща. Милият приятел, както подобава,
като съпостави/съизмери моите добри страни с пороците ми, нека наклони
към повечето от тях, стига само те да са добрите, ако иска да е обичан:
при това условие нека наклони везните към тях.
Който не иска да смущава приятеля със своята гърбицата,
нека бъде снизходителен към неговата брадавица: подобаващо е
търсещият прошка на свой ред да прощава грешки.
Докато чаках 50 минути да ми изровят книгата, която търся, почетох вестинци и попаднах на нещо хубаво, което по някое време щ ецъфне и тук. После разбрах, че книгата е заета от някой от служителите и сега чакам да се върнат от обедна почивка, за да мога еветуално да я взема и да я чета днес. И като, дай Боже, стане това, ще мога да почна да смуча от пръстите си курсовата работа по Старогръцка култура. Юпий.
]
Екоти